В условията на османското владичество българското обичайно съдебно право се прилага от органите на селските общини, еснафските организации и някои представители на църквата, като правораздаването не е единствено, нито дори главно задължение на тези органи, а те го упражняват наред с други свои функции.
Първостепенно място в прилагането на обичайното съдебно право заемат органите на селските общини в лицето на кмета, кнеза и стареите, избирани от всички възрастни хора в общината – глави на домакинства.
Правораздавателната компетентност на тези своеобразни органи на съдебна власт обаче е крайно ограничена и включвала само маловажни правонарушения и дребни имуществени спорове, които не засягат интересите на османската власт. По тази причина и обичайното съдебно право, както и наказателното, не е дълбоко засегнато от промените в обществено-икономическия живот.
След Освобождението правораздавателната компетентност на селската община е запазена и обичайното съдебно право се прилага изцяло от нейните органи. В периода на Временното руско управление отначало това са така нареченият: „съвет на старейшините“ и по-късно „старейският съвет“, а след прекратяването на Временното руско управление – „селският общински съд“. Заслужава внимание фактът, че последният се състои от кмета и двама заседатели, избирани от общинския съвет измежду неговите членове. Важен момент в него е запазването на кметската юрисдикция.
Правораздавателната компетенция на общинските съдилища след Освобождението обаче е също крайно ограничена. Обичайното съдебно право е почти напълно елиминирано и от новата българска държава. В резултат на това промените, които настъпват в него под влияние на развитието на новите обществено-икономически процеси, се извършват бавно и са частични, поради което то проявява значителна устойчивост.
Известни елементи на традициите от миналото се откриват в съдоустройството. Запазването на кметската юрисдикция благоприятства възможността за еднолично правораздаване от страна на кмета, каквато съществувала преди Освобождението. Ролята на кмета в общинския съд е решаваща. Обикновено той сам съди „заловените злосторници“ (с. Раковица, Видинско), сам „помирява“ спорещите (с. Превала, Монтанско). Общинският съвет се събира само в особени случаи: при „обществени кражби“ – напр. когато някой е „задигнал от кукуруза (царевицата), от овцете на училището или на църквата“ (с. Алтимир, Врачанско), или при по-тежки нарушения.
По-съществени отклонения от традициите от миналото има в съдопроизводството. Процедурата при обичайните съдебни процеси продължава да бъде елементарна, но същевременно в нея се забелязват нови моменти. И след Освобождението виновникът бива призоваван чрез разсилния в общината, пъдаря, полския пазач – поляка, или нощния караул – патрулджията. Виновникът се явява в общината лично и лично бива съден. За разлика от периода преди Освобождението обаче сега се допускат свидетели и защитници без ограничение на техния брой. Виновникът дори може да доведе „свои“ свидетели. „Те са му като защита“ (с. Доктор Йосифово, Монтанско).
Що се отнася до съдебната клетва, тя или не се използва или към нея се прибягва, когато няма свидетели. На клетвата все пак се вярва – „хората ги е било страх от клетвата“. Поради това, ако обвиняемият се закълне, че е невинен и липсват други доказателства, бива освобождаван. Но, ако има свидетели, които да потвърдят вината му, не се вярва на клетвата му. „Ако има свидетели, виновникът не може да се отъмне (отърве)“ (с. Горна Кремена, Врачанско).
Наред със свидетелските показания в някои по-изостанали, планински райони (селата Чипровци, Белимел, Мартиново, Главановци, Железна, Монтанско) като доказателство продължава да се използва рабушът. Обикновено за рабуш се употребява дървена летва, дълга от 60 до 80 см. На нея с чертички, нарези или кръстчета се отбелязва кой какво дължи, кой какво е работил и т.н. Белезите се правят едновременно от заемодателя и длъжника, от работодателя и работника – всеки върху своя рабуш. В селския съд се гледа дали съвпадат белезите върху рабушите на двете спорещи лица.
Присъдата, с която обичайният съдебен процес завършва, най-често е устна, защото в повечето случаи съдиите са неграмотни. Понякога обаче, когато се касае за глоба, тя се оформя писмено – нов момент в сравнение с периода преди Освобождението.
Държавната съдебна власт не се меси в дейността на обичайния съд. Както беше споменато, последният се занимава само с маловажни от гледна точка на държавата правонарушения. При тежки престъпления: убийства, големи кражби, подпалвания, се прибягва направо към органите на държавната съдебна власт, или, както става по-често, кметът изпраща провинилите се там: „Каквото ще и да е престъплението, най-напред до общината“ (с. Горна Кремена, Врачанско); виновниците „пак минават първо през кмета и той ги изпраща по-нагоре“ (с. Стубел, Врачанско).
Когато някой извърши престъпление в друга община, съдят го там, или го изпращат направо в съда.
И след Освобождението обичайното съдебно право допуска и други начини за разрешаване на спорове, които изключват съдебната процедура. Много често споровете се разрешават „без да се стига до кмета“, напр. от главата на семейството или от „некой по-стар човек“, „по-влиятелен“. Понякога спорещите се помиряват сами. И това се смята за „най-редовното“ (с. Стакевци, Видинско). Тогава за спора „не знае никой“ (с. Алтимир, Врачанско). „Погодят си се они там, без да одят да дирят власт въобще“ (с. Раковица, Видинско).
Обичайното съдебно право след Освобождението не оправдава личното отмъщение, макар че то се практикува. Например при кражба, когато крадеца „не могат да го уловят“, но пострадалият се досеща кой е той, решава да му отмъсти (с. Доктор Йосифово, Монтанско). Или някой насече дърва от бранището (гората) на друг, а другият пък си насече дърва от бранището на първия (с. Раковица, Видинско). Личното отмъщение обаче става само тайно: ако този, който си отмъщава, бъде заловен, „ще си го глобят пак“ (с. Камено поле, Врачанско); „нема прошка“ за него (с. Старопатица, Видинско). Кръвното отмъщение не е типично за българското обичайно съдебно право и се среща само като изолирано явление.
Подобно на обичайното наказателно право поради крайно ограниченото си приложно поле след Освобождението обичайното съдебно право запазва почти непроменен своя традиционен облик до средата на ХХ век.
Литература
Андреев, М. Българското обичайно право. София, 1979.
Манолова, М. Обичаят като източник на правото в България ХV-ХХ век. – Българска етнография, 1984, № 4, 3-13.
Маринов, Д. Жива старина. Кн. VI. Русе, 1907.