Земеделието е един от основните поминъци на обитателите на българските земи още от древността, за което свидетелстват редица археологически находки. Факторите, благоприятстващи развитието на земеделието по нашите земи, са географското положение, теренните и почвените условия.

Общоприетото при българите название на място, предназначено за отглеждане на земеделски култури, е нива (употребяват се също орница или орниче). За ниви се използват обикновено равни (полски) места. Земеделието се развива и по хълмисти и планински местности, но там използваните за тази цел участъци са с по-малки размери.

Нови ниви се създават в зависимост от особеностите на терена. Негористите местности се разработват най-често, като се разорават през пролетта. В гористите райони дърветата се изсичат ниско и мястото се засява направо, като семената се зариват чрез прекопаване. Създаването на ниви в места с едра гора става чрез опожаряването й лятно време, като натрупаната пепел се използва за тор. Друг начин за създаване на нови ниви (в местности с нискостеблени гори) е чрез изкореняване на дърветата. Новите ниви се засяват най-напред с пролетни посеви: ръж, ечемик, овес или просо. По-рядко се засажда царевица. Зимни зърнени култури (пшеница и др.) се засяват, след като земята се разработи по-добре.

Сред зърнените храни, отглеждани по нашите земи, най-разпространени са пшеницата и ръжта. Пшеницата се отглежда предимно в полетата, а ръжта – във високите и планинските покрайнини. Освен тях се отглеждат ечемик, овес, просо и царевица.

При традиционното обработване на почвата в повечето случаи културите се сменят и се практикува двуполна или триполна система на сеитбооборот. Първата оран се извършва през пролетта, втората – през лятото, а третата – при засяването. След известен период от време почвата се изтощава и нивите се оставят, без да се засяват, като се превръщат в пасища до следващото засяване, което на места това става след 4-5 години. Семействата се изхранват с добитото от половината или от две трети от орните площи, които притежават. Българските земи са в най-източния от пшеничните острови на Европа и се характеризират с разнообразие на земеделските култури. Вера Мутафчиева обобщава отличителните черти на българската доиндустриална икономика чрез поговорката ни: „Гладни гробища няма”.

До края на ХIХ в. изораването на нивите се извършва с дървено рало, наричано и орало, което е употребявано дори и в най-високите планински места. Ралото е оръдие със симетричен лемеж, наричан също и палешник (желязна част, която се забива в земята и я разорава) и симетрично устройство и по това се различава от плуга, който е с едностранен лемеж и с едностранна част за отмятане на разораната почва. При работа ралото се свързва направо с ярема (дървено приспособление, в което се впрягат едри домашни животни) на воловете, поради което воището му (дървена или метална греда, към която са прикрепени другите части на ралото и която служи за теглене) е дълго до 3 и повече метра. В българските земи в различни места се употребяват 4 основни типа рало. Първият е правовоищно рало, което е характерно предимно за Западна България. Вторият тип е кривовоищно рало, при което воището се скачва с плазицата (долната част на ралото, на която се слага лемеж/палешник) по-близко или по-далече от ъгъла. Разпространено е предимно в Старопланинския район, среща се край южната граница на Родопите, Пирин, Сярско и в най-югоизточните части на Странджа. Третият тип е кривовоищно рало, при което воището е скачено с дръжката на ралицата (закривена част на рало, върху която се натиска при оране) при самия й ъгъл или по-високо. Той е разпространен на изток от районите, в които се използва правовоищният тип, с изключение на местата, където се среща вторият тип рало. Четвъртият тип е главинесто рало. То се състои от криво, масивно в задния си край, воище. Разпространено е по средното и долното течение на р. Струма, а от преселници от Южна Македония е пренесено и във Варненско и Поморийско.

В равнините на Тракия, Добруджа, Видинско и пр., предимно в чифлиците, са използвани и тежки дървени плугове. В тези стопанства по-късно проникват и фабричните плугове, които към първата четвърт на ХХ в. изместват дървеното рало. Ралата най-често са теглени от волове, крави или биволи. Използването на конете за тази цел става почти едновременно с въвеждането на железния фабричен плуг.

Засяването на културите става по-често през есента и по-рядко през пролетта. Традиционното засяване е ръчно.

Жътвата се извършва със сърп, който има назъбено или гладко острие.   Разпространеното название на назъбения сърп е каварма или сирма. В края на ХIХ в. в по-големите стопанства в Добруджа и Югоизточна Тракия посевите се косят вместо да се жънат. Ожънатото жито се прави на малки купчини, които могат да се хванат с две ръце, наречени ръкойки. От няколко ръкойки се правят снопи. Отделянето на зърното от класовете става по няколко традиционни начина – от най-простото очукване с ръка до вършитбата с добитък, която става на специално приготвено широко място наричано харман или гумно. Машинната вършитба в България започва от края на ХIХ и началото на ХХ век.

В българските земи са развити и овощарството, лозарството и градинарството, както и отглеждането на промишлени култури – лен, коноп, роза, памук, тютюн, сусам, рапица, соя и др.

От 1944 до 1959 г. се извършва колективизация на земята и земеделския инвентар в страната. Организират се трудово кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС), които през 70-те години на ХХ в. се преструктурират в аграрно-промишлени комплекси (АПК), обособени на териториален принцип – по едно за населено място (град, село) или за няколко съседни населени места.

В началото на 90-те години на ХХ в. се възстановява режимът на частно ползване на земята в България.

• Насаждения с лавандула, Шуменско, 2012, сн. Е. Троева Насаждения с лавандула, Шуменско, 2012, сн. Е. Троева
• Вършитба с коне с. Горно Ябълково, Грудовско, Бургаска област 1956 г. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № B-56-158_24 Вършитба с коне с. Горно Ябълково, Грудовско, Бургаска област 1956 г. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № B-56-158_24
• Вършитба с волове, с. Баня, Панагюрско-Пловдивска област 1943-46 г. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № P-2860 Вършитба с волове, с. Баня, Панагюрско-Пловдивска област 1943-46 г. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № P-2860
• Орачи, Скопско 1943-46 г. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № P-437 Орачи, Скопско 1943-46 г. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № P-437
• Оран, с. Севар, Разградско, 1954 г. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № X-139_7 Оран, с. Севар, Разградско, 1954 г. ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № X-139_7
• Рало, с. Манастир, 2008, сн. Е. Троева Рало, с. Манастир, 2008, сн. Е. Троева
•  

Литература

Вакарелски, Хр. Етнография на България. София, 1977.

Георгиева, Цв. Пространство и пространства на българите ХV – ХІІ век. София, 1999.

Етнография на България. Т II. Материална култура. София, 1993.

Колев, Н. Българска етнография. София, 1987.

Мигев, Вл. Колективизация на българското село (1948 – 1958). София, 1995.

Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. София, 1993.

Николова, В. Плитка на нивата. Български обичаи при отглеждане на житните култури. София, 1999.